Да хапна “на крак“  или да хапна „като хората“ …

В името на всеобщото благо и, най- вече, в доказателство на това, че за да повярваш в нещо трябва да го видиш с очите си, реших да направя кратко, любителско  и тотално непредставително, кулинарно-омагьосващо  проучване сред ресторанти, с две много разпространени напоследък, национални кухни. Става въпрос за арабската и турската кухня и навици на хранене, интериор, обслужване, цени и, изобщо, каквото е необходимо да знаем, когато се чудим къде да се храним.

Ето какви са впечатленията ми…
1. Имам време, колкото трае една средно-статистическа обедна почивка. Решавам да хапна мазен дюнер с кола и после да гледам виновно в огледалото на офиса. Запътвам се към лавката, където знам със сигурност, че едър арабин с голям корем, омазана бяла престилка и огромен нож ме очаква, за да ми завие 1200 калории в палачинково хлебче.

На път за там минавам по булеварда и с усмивка констатирам, че живея в града на „Фурнетите”, разколебавам се малко, но продължавам към заветния дюнер. Стигам там за около 7 минути и правя логичен извод, че места като това са абсолютно достъпни за всеки, намират се на всякъде като малки калорийни огнища из целия град и няма да загубите в път от времето предвидено за хапване.

Какво ме накара да се удивя?! Освен лавката с дюнерите, със зловещи намерения към които бях дошла, в същата сграда, антиздравословна обител, имаше малко ресторантче. Тиха и уютна атмосфера, светла и непретенциозна, ме придърпа навътре. Смаях се, когато установих, че манджите тук нямат нищо общо с тези от вън, тип „Хапване на крак”.

2. Сядам. Избрах си огромна салата, в която, за разлика българската кухня, съчетанието от продукти беше нестандартно: говорим за хляб вътре в самата салата, маруля, чушка, домат, краставица, морков и още каквото се сетите, нарязано на едро и загърнато в невероятен дресинг от екзотични подправки. Питах разбира се, сервитьора – спретнат младеж, едва говорещ български и той ми обясни, че слагат сумак, обилно поръсен както върху хляба, преди да се изпече, така и върху салата. Тази подправка придава особения вкус.

3. След като се прибрах и проверих тази дума внимателно (да живее гугъл), се оказа, че българите сме си заместили арабското й име с нещо много близко – наричаме си я „Розов пипер” и сме започнали да я продаваме на масовия пазар. Ако, повлияни от разказа ми сте решили да я провате – може да се намери почти навсякъде.

Та, салата – шестица по чревоугодническата скала, хлебчето – оформено, топло, с червената коричка, аромата на масло… Мисля, че ще се удавя в собсвената си слюнка. Спирам, за да кажа и няколко думи за основното. Това, което прави впечатление е пълната лиса на мазнина, сухо изпечено пилешко месо със задушени зеленчуци и картофи на финни резани – толкова беше лишено от мазничко, че чак се размина с вкуса ми. Вероятно грешката, която направих беше, че заложих на нещо традиционно и не опитах по-завъртяните арабски гозби. Поправих грешката си с десерта – сиропирана баклава с канела и нещо друго, сладникаво и напудрено отгоре, което остана изгубено в превода от разваления български на сервитьора.

4. Обобщение : за 8 лева, обилно хапване, бързо, в приятна атмосфера, нещо различно и интересно… нещо екзотично и ароматно. В арабски стил.

.

Подобни публикации:

• Напречен разрез – BG социален реализъм
• Здравословно мъчение в България, 2009
• Ако слушкаш – на ти шоколад
• Български национален месоядец
• 5-те извода на момичето, което се казваше Богдана
• Не ПРЕИГРАВАЙ